Китай…необичайна дестинация с още по-необичайна култура. Вероятно мнозина изпитват интерес, други страхопочитание спрямо тази древна цивилизация. Е, аз изпитвах всичко това, подправено с привързаност.
Четири години Китай е част от моя живот - моята бакалавърска степен включва китайски език. Четири години аз изучавам, опознавам и преоткривам този език и култура. Шансът да посетя тази държава беше нищожен. Но само непочукана врата не се отваря…
И така аз “почуках”, а тя се отвори широко и ме повика. Аз, безкрайно уплашена, встъпих в това предизвикателство. Уточнявам, че това бе първото ми самостоятелно пътуване, което включваше не само любопитство към новото, но и вцепеняващ страх. Главоболие, каквото никога досега не бях изпитвала, безсънни нощи, изпълнени с обмисляне на всяка стъпка от това пътешествие - от летището в София до хотела в Пекин, ме съпътстваха постоянно.
Но тръгнах. Смело, без поглед назад. Преминах през летищата и процедурите, които толкова ме плашеха. Изминаха 15 часа, половин часови въртения из Пекинското летище, 500 юана (125 лв) за такси, но аз стигнах своята дестинация - хотел „Холидей Ин Дъшънмън”.
Там ме очакваше италианка, която ме помоли да си сменим стаите, тъй като се бе сприятелила с друга италианка по пътя. Не бе най-гостоприемното посрещане, но исках да достигна стаята си, колкото можех по-бързо.
Успях! И…емоциите взеха превес. Плаках - от вълнение, удовлетворение, страх от предстоящото. Предполагам, можете да си представите тези разтърсващи усещания, които те връхлитат накуп.
Събрах всички пръснати парченца на старото си “аз”, взех телефона и решително попитах в групата дали има някакви планове за вечеря. Оказа се, че няма и всъщност аз бях тази, която организира първата вечеря на групата навън. Хапнах пиле „Кунг Пао“. Бонус точки!
Относно китайската кухня бих искала да запазя политически неутралитет. Не съм от експериментиращите хора и това си пролича в моето 10-дневно пътешествие. Все пак си струва да спомена тяхното тофу, свинското месо „Донгпо“, люто-киселите им супи, Паучи (варена питка с пълнеж), пилешко месо със сладко-кисел сос (моят любимец). Дори срещнах и сладолед с вкус на грах!
На другия ден приключението започна толкова стремглаво, че два-три дни го гоних по пътищата. Докато отида на лекция и се заслушам в нея, ставаше време за обяд, което означава, че имаме два часа на разположение за посещение на туристически музеи и атракции като Националния музей, Храма на небето, будисткия храм „Лама Темпъл“ и Пекинския Олимпийски парк. “Диди” (китайска версия на Uber; кола за споделено пътуване) стана наш пръв приятел. Откровено споделям, че дори в България не съм се возила в толкова различни коли.
Пекин е мащабен град, с мръсен въздух, голямо население и забързан начин на живот. Чувствата ми към столицата са равнопоставени на тези, които изпитвам към не толкова любимите си преподаватели - благодарна съм за всички знания, изпитвам респект и дълбоко уважение, но истината е, че душата ми не запя в тона на този град.
Изминаха шест дни. Лъкатушех се из забележителности, нови приятелства, философски проникновения, та дори и болести. Научих, че китайците все още ценят своята философия и въпреки ответния удар на китайската младеж, има професори, които продължават да разпространяват Конфуцианските и Даоистките възприятия за света. Дори един местен искрено ни поздрави за нашия интерес и ни даде кураж да продължаваме смело напред.
На седмия ден организаторите решиха да ни предложат “въртележка” чрез заминаване за село, наречено Future Village. Името е доста контрастиращо на инфраструктурата му. И това ми хареса адски много! Обожавам, когато животът ми поднася такива симпатични предизвикателства. Хората от селото се радваха на нашето идване, снимаха се с нас, махаха ни. Казаха, че за пръв път виждат чужденци.
На осмия ден отпътувахме за град Цуджоу - скромен град с 2 милиона население. Не мога да излъжа, това е моят фаворит от пътешествието. Светлинно шоу, музеи, свързани с богатото наследство на Конфуций, училища, паркове. Скъп спомен за цял живот!
Посещението на Средно училище номер 2 в Цуджоу се откроява в моето съзнание. Израснала съм в семейство на учители, та може да се каже, че интересът ми към тази професия „тече по вените ми“. Любопитно ми бе как преминава един техен учебен ден. Не останах разочарована от отговора - 9 учебни часа на ден, разделени по 5 до обяд и 4 следобед. Ежедневни домашни, респект към институцията, отговорност, дисциплина. Не вярвам някой да е очаквал нещо по-малко от тях!
Не изпадам в детайли, тъй като информация тип “гид” може да се намери и в интернет. Моята цел е да ви запозная с вътрешните си терзания, ако разбира се, ви интересуват. Ще ви разбера и да не ви - аз самата бягам от тях колкото мога по-често.
Десетте дни изминаха. Дори месец по-късно ми е трудно да си дам равносметка. Хората ме разпитват, разбира се, а аз отговарям с 2-3 изречения. Как се обрисува такова преживяване само с 2-3 изречения? Как да обходя цялата палитра от емоции, които бушуваха в мен всеки ден?
Е, с това си писъмце се приближавам до истината. Усещам гордост, благодарност, вълнение, носталгия, трепет. Знам, че взех съкровище, което тепърва ще опознавам и откривам у себе си!
Благодаря на Беатриш, че беше моя майка и сестра от ден 1; на Пукар, защото без него “Диди” щеше да остане “ужасно трудно приложение за употреба”; на Фарнуш - за безкрайно добрите фотографски способности; на Харас, който напредна светкавично с китайския език; на Тара, че ме допусна до личния си свят; на Клинтън, че ми помогна да си припомня, че хората крият своите несигурности и апатията е най-лошият ни враг; на уникалната компания, която се сформира пред очите ми, защото те ми припомниха, че щом следваш своите лични интереси, ще привлечеш истински правилните хора в своя живот!
Благодарна съм и за възможността да осъществя една своя мечта, дори и да не допусках, че самата тя съществуваше в мен!
До скоро, Китай!
Знам, че ще се видим отново!
Автор: Цветина/唐蕊
Снимки: Личен архив
Opmerkingen